Милена, кои са градовете, които са в сърцето ти? Защо?

От дете бях свикнала да пътувам със самолета Милано/София. От 5-6-годишна родителите ми (и винаги ще съм им благодарна за това) ме изпращаха сама (с табелка на врата) до София в дома на баба и дядо по майчина линия. Можем да кажем, при моите grandma и grandpa, на английски това изразява  идеята по-добре – голяма майка и голям баща, а не просто баба и дядо.

Те са тези, които ми дадоха любовта, която имам към изкуството и музиката, към литературата, днес. Всичко това се случи, когато по три месеца в годината преживявах София на 360 градуса с дядо ми Спиридон Цетков (дядо Спиро) и баба ми Марийка Бунгьолова (баба Миче).

Дядо работеше в административния сектор като счетоводител на БСФС (спортната палата), на Софийската съдебна палата и за централния “Touring Club” на София. Той беше страстен бегач, рано сутрин ме водеше да тичам в гората на Борисовата градина, прекрасно място на 50 метра от нашата къща, и да гледам тренировките на шампионите по художествена и спортна гимнастика в спортните палати.

Баба ми ме водеше в офисите й в центъра, където тя вършеше административната работа за две издателства „Наука и изкуство“ и „Наука и култура“ срещу Руската църква, близо до Националната художествена галерия.  Прекарвах цели сутрини, заобиколени от купчини с книги, а благодарение на любовта й към културата, често ме водеше на концерти, за да гледам оперни и театрални представления.

Чичо ми, брат на майка ми, беше университетски професор по математика, определено човек на място, но с огромно и меко сърце… за него съм като дъщеря. Друг чичо, Георги Тошев, наречен Бени, беше графичен дизайнер в света на изкуството, куратор на Софийската градска художествена галерия и на Националната галерия за чуждестранно изкуство. Самият той художник, често ми показваше изложби за съвременно изкуство. Българските художници притежават уникална, силна и автентична изразителност. Това беше въздухът, който дишах.

София е градът, който нося в сърцето си. Винаги в търсене на промени. Макар да не го живея днес със същата честота от миналото, в сърцето и в ума ми е на първо място. Как бих могла да не го обичам напълно, с неговите особености и противоречия.

 Как се роди твоята страст към реставрацията?

Винаги съм имала страст към рисуването, вдъхновявах се преди всичко от архитектурните рисунки, предназначени за елементи на катедрали в контрапункт на дизайна на ръцете и дърветата. Винаги държах молив или химикалка в ръцете си, каквото ми попадне.

Винаги казвам, че не средството създава произведението, ако вътре в себе си  имаш емоция, тя сама се проявява. Моята страст към реставрацията беше следствие, продиктувано от „разума“. С подкрепата на моите родители имах възможността да посещавам Академията за реставрация Алдо Гали в Комо. Но през годините на обучение, директорът ми предложи и ми пожела да продължа „артистичната“ си кариера като професионалист, като чист художник, според него имах какво да кажа. По съвест не се почувствах готова и исках да извлека максимума от пътя, продиктуван от следването ми.

Мисълта ми и, разбира се, моят източник на вдъхновение, е да мога да съхраня (докато имам сила) това, което другите са създали преди мен.

 

Когато реставрираш и работиш за запазване на една ценност, това не е въпрос само на чиста техническа намеса, каквато трябва и да бъде, но се създава едно сливане между мен и самата работа, едно неизбежно вътрешно разбиране за нея. С прости думи: поглъщам, придобивам и използвам моите енергии, които се предават, преминават и трансформират, всичко това ме обогатява и създава обмен. След няколко години ще започна отново да се изразявам с творбите си.

Какво ти дадоха твоите смесени корени?

Да се ​​родя от съюз между две различни реалности, макар и двете европейски, ми даде възможност винаги да имам „убежище“. Как може да се обясни това?

Достатъчно ми е да си затворя очите, за да усетя аромата на детството си, изживяно толкова интензивно: изживявам София с мисълта, че ще летя, за да си купя баница с боза или че ще ходя в горите на Витоша, чак докато стигна Черни връх и ще пия най-хубавия чай на света (на моя свят).

Всеки мой спомен има силно чувство за принадлежност, същото, което след това ме кара да се върна в Италия, да се прибера и да мога да хапна прекрасно ястие от спагети с домати и босилек, придружено от чаша хубаво вино, да разпозная и да се наслаждавам на типичните аромати и цветове на тази прекрасна страна.

Това са всички усещания, които постоянно изпитвам нужда да откривам. Освен това възможността да знам два езика, толкова дълбоко различни, ми позволява да открия правилните нюанси на една мисъл. Често едно и също понятие, изразено на единия език, а не на другия, има повече сила и истинност.

Преживяваме труден момент. Какво бих искала да кажеш на всички, българи и италианци?

Мога да кажа това: трябва да разберем трудността на този момент и да не подценяваме ситуацията и най-вече, да не бъдем повърхностни, да се уважаваме един друг. Прости размишления, не вярвам, че мога да говоря за абсолютизми, защото всяка ситуация, всяка семейна реалност, е сама по себе си.

Според теб как ще се промени светът след пандемията и на какво ще ни научи?

Много добре знаем, че човекът (в смисъл на човешко същество) никога не се е учил от грешките си, но все още се надявам, че ще се възроди и създаде едно усещанет, което за някои от нас е латентно. Говоря за желанието да искаме да познаваме другия, но не повърхностно. В смисъл на любопитство и способност да започнеш да си задаваш въпроси. Не е нужно всички да се познаваме, но ако прекрачим нечий живот, трябва да разберем причината.

Всички сме свързани с една обща нишка. Има абсолютен баланс на всичко и може би трябва да се съобразим с това.